Сутринта се събудих с мисълта повече никога да не се срещам със Сулейман и си забраних да мисля за него. Единственото, за което помолих Бог, беше ако ми изпрати неочаквана непланирана среща с него, то тогава това щеше да бъде знак и чисто божие провидение.
През деня дойде да ме вземе един приятел и ние тръгнахме за среща в огромния търговски мол в Пендик. Вътре в себе си чувствах, че назрява нещо неочаквано, и не знаех какво е именно. Ние паркирахме колата, излязохме и докато минавахме покрай стъклените стени на кафе Digermen, към входа в мола, изведнъж видях на една от масите до прозореца седящия Сулейман да пие турски чай. Сърцето ми падна в петите. Помолих моя приятел да се качи горе сам и там да ме изчака малко. Той покорно тръгна към входа, аз като стрела се насочих към кафето. Сама не знаех какво правя, някаква неведома сила ме носеше към Сулейман, който нищо не подозираше, защото седеше с гръб към входа и не виждаше влизащите. Влязох, серцето ми биеше все по-често и беше готово да изскочи навън. Приближих се към масата на Сулейман и безцеремонно сложих чантичката си на столчето пред него. Сулейман вдигна очи и замалко не се задави с чая. «Ти не помисли ли, че може да чакам някого тук, Мария?» – без да ме поздрави, се обърна към мен. «Извинявай», – взех чантичката си от стола и се каних да си тръгна. «Сядай», – повелително изкомандва Сулейман. Виждаше се, че няма да се даде толкова лесно. И аз на него също. Седнах на стола срещу него. «Здравей». «Здравей, как ме намери?»
«Имам среща с партньори в този търговски център на горния етаж, дойдох с един мой приятел, те вече ме очакват горе, но на входа през стъклото те видях, и реших да се отбия да ти се обадя, Сулейман», – хитро му подмигнах аз. Той ми се усмихна из-под своя рижав мустак. Започнах да се смея. «Какво искаш? Донесете още един чай и меню», – подхвърли той към дотичалия сервитьор. Светът винаги се въртеше около него. «Знаеш ли, че когато те виждам, то полудявам и сама не знам какво говоря и какво правя. Извинявай, ако обичаш, че така безцеремонно седнах при теб. Извини ме, Сулейман, аз съм просто една глупачка…», – разсмях се аз. „Добре, приема се“, – весело ми подмигна Сулейман. Той отново стана самият себе си, и аз започнахда се отпускам по малко. „Знаеш ли, аз си счупих крака, когато вчера играх футбол. Докторът иска да ми сложи гипс“, – Сулейман без да откъсва поглед ме гледаше. Аз се засмях. « Защо се смееш?» «Защото ти никога няма да се съгласиш да ходиш в гипс, ти няма да издържиш нито ден в къщи», – отговорих аз. «Да, ти знаеш», – Сулейман тежко въздъхна. Виждаше се, че го измъчва силна болка в крака. Телефонът зазвъня. «Здравей, Али. Благодаря, добре. Вчера си счупих крака. Докторът иска да ми сложи гипс». Разбирах, че кракът силно го безпокоеше и костите могат да зарастнат неправилно, ако Сулейман не последва съвета на доктора, но нямаше смисъл да споря с него, когато той вече беше решил, затова просто мълчах. «Какво ще поръчаш?» – ме попита той отново.