Имах такова чувство, че аз, кандидатът на науките, съм попаднала на урок по семейни отношения. Аз мълчаливо разглеждах картината на стената пред мен. «Приближи се до мен», – неочаквано повелително изкомандва Сулейман, показвайки ми с ръка да седна на коленете му. От него излизаше толкова сила и власт, че аз не можех да си правя оглушки. Смутено се приближих и седнах в скута му, той започна да ме гали по косата с едната ръка, като с другата нежно ме придържаше за талията. Така галят любимо котенце, ми мина през ума. Рязко станах. Сулейман се разсмя. «Целуни ме», – той не махаше ръката си от талията ми. С другата ръка вдигна брадичката ми, аз бях с една глава по-ниска от него. Гледаше ме в очите без да откъсва погледа си, очаквайки кога ще изпълня заповедта му. «Небесно сини очи», – произнесе той, сякаш пиеше вода от тях и не можеше да се напие. Започнах жадно да го целувам, исках вече да е без дрехи… Толкова горещо като огън беше неговото тяло, че не можех да се удържа да не разкопчая горните копчета на ризата му «По-късно», – произнесе властно той, като сложи своята гореща голяма длан върху моята ръка. Аз отдръпнах ръката си и изскочих навън от офиса му тичайки «Нали ти казах, че ще си я взема», – извика той, смеейки се, за онази целувка, която не получи от мен в Истанбул. Той ме догони толкова набързо, в движение закопчавайки своето яке. «Сега ще обядваме», – и вече успя да ме набута в някакво ресторантче един етаж по-надолу, като ме сложи на кожения диван, нещо извика на сервитьора е след няколко минути ни донесоха пресни кебапи със зеленчуци и горещ хляб. Айранът в Сараево беше също толкова вкусен като и в Истанбул. «Яж», – завивайки кебапа в лаваш, Сулейман ми протегна парче, а аз извъртях глава. Той ме плясна по бедрото. «Трябва да ядеш, много си слаба». Засмях се, като си помислих, че исках да смъкна някой-друг килограм. По време на обяда към нас се присъедини висок млад човек на около тридесет години в тъмно вълнено палто. Той се доближи до масата и покорно зачака. В ръката му имаше плик, както се оказа по-късно, с голяма сума пари. «Седни!» – заповяда му Сулейман. «Това е мой братовчед», – Сулейман ми представи младежа, на когото заповяда да си вземе три банкноти за себе си, а останалите да сложи в банковата сметка. Момчето се подчини, пожела ни приятен апетит и изчезна. Ние се наобядвахме «Хайде да отидем да пием чай». Излязохме от ресторанта и седнахме в някакво друго кафе, където беше пълно със сладки лакомства. «Какво искаш?» – попита Сулейман. «Баклава» – радостно отговорих аз, честно казано малко смутена от нашия обяд. От десерта трябваше целомъдрено да се откажа, но някъде вътре в мен се беше настанила същност, която не можеше да противостои на Сулейман и неговите заповеди.
Седнахме на масичката, мигновено ни донесоха два чая и баклава, пресен захарен сок, който се топеше в устата ми. «Мен тук ме знае всеки», – произнесе Сулейман, като доволно се усмихваше. Той плати