Разкриваща пътища. Част 1. Мерием Йолач

«Здравейте, добре дошли в Турция», – усмихна ни се граничарят, за секунда сложи печат в паспорта. «Виждаш ли, как те посреща Турция, Мария?», – Сулейман ми намигна. «Защо ми казваш всичко това?» – ние се срещнахме след паспортния контрол, и аз на шега шляпнах по дупето Сулейман със своя паспорт. «Сега ще си вземеш такси и ще си отидеш в къщи, а аз ще отида в офиса. Вечерта ще те взема в 9, бъди готова», – Сулейман ми протегна дребни за такси, аз се намръщих. В 9 вечерта аз такава красивичка с високи токчета чакам кога ще ме вземат за вечеря с партньорите. 21:15, 21:30… 21:40… нито смс, нито обаждане. Написах му в уатсап: сообщението не е доставено. Реших да набера неговия номер, може нещо да се е случило по пътя: «Абонатът не отговаря или е временно недостъпен, опитайте да се обадите по-късно». Какво…?! 22:00. Реших да набера номера му от втория ми защитен номер. Чу се сигнал свободно, «Ало!» – чу се от другата страна и някакъв шум от много хора наоколо «Здравей, Сулейман! Ние се договарихме да ме вземеш в 9». Мълчанието от другата страна продължи дълго. Явно Сулейман мислеше, какво да ми отговори… но обаждането прекъсна. Повече не му звънях. За мен това беше повече от странно.

      След един ден отново заминах за Белгия при родителите ми. Там се потопих в атмосферата на домашната топлина и грижа. Брюкселският шопинг развея моята тъга по Сулейман, и аз се превключих към красотата на Европа, като направих туристическа обиколка на Брюг, разтваряйки се в старинната архитектура и прелестите на града. Но на 1 февруари не издържах и изпратих на Сулейман съобщение от своя белгийски номер: «Здравей. Как си?» «Здравей. Лошо», – долетя веднага отговор с смс някъде отдалече. «Желая ти спокойна нощ!» «И на теб също». Забавих отговора си, но все пак се реших да напиша: «Ще се радвам, ако утре ме посрещнеш в 17:30 от Брюксел на летище Сабиха Гокчен». «Добре, напиши ми веднага, когато кацнеш и аз веднага ще те взема», – отговори Сулейман. «Липсваш ми и много те желая!», – не издържах аз. «Веднага от летището ще отидем у вас», – изпрати ми усмивка Сулейман. Замислих се, с дълбината на душата си усещах, че правя нещо не както трябва.

      На следващия ден вечерта кацнах в Истанбул и веднага изпратих смс на Сулейман, че съм кацнала. «Излез от летището, ще те взема на изхода», – беше отговорът. Като натоварих бавно двата куфара с белгийските подаръци на количката, облечена в своето ново червено трикотажно палтенце се насочих към изхода на международните полети. Излязох, всички посрещачи-турци без изключение ме изяждаха с очи. Сулейман не беше сред тях. Помислих си, че ще си взема такси и се насочих към изхода. На изхода от летището към мен подскочи Сулейман и взе моя багаж. Той беше много разтревожен и много напрегнат, и причината за това със сигурност не бях аз. Струваше ми се, че появата ми само усложняваше положението. Попитах го радостно: «Как си?» Сулейман тъжно мълчеше, разстроен или от това, че не успя да ме посрещне навреме, или от нещо лично. Седнахме в колата. И веднага като