Майстор Брайно (личен мъж, едва наближава петдесет години. Като пристъпва бавно към чучура). Дотам ли я докарахте?
Дядо Милко. Какво делите? Няма ли за вас работа – оставили сте градежа, да се трепете. Не знайте. Ей четирисетте дена минават, изина се свърши – други ден като дойде субаша, неизкарана черквата – ще ни накара да я съборим!
Иван (по-млад зидар, но с лична здравина и умна приказка зел преднина пред другите. Пристъпва към Донча). От отзарана цял ден се делякате – отделихте се и тука…
Дончо (посяга да се оправдава). Че аз си тръгвах. Аз нищо не му думах…
Драган (най-старият зидар, побелял човек, с уверена приказка. Доближава се малко гневен към Рада). Все за хаджи Славовата, все за таятават всички крамоли тука! Не остави тя момък на мира в селото!
Рада (дига рамена, малко смутена пред множеството). Че какво аз…
Дядо Милко (в същото време с няколко зидари, струпани около Донча). Тебе, Дончо, не те ли е срам?
Драган (който с други няколко зидари, струпани около Рада, гледа я в очите и клати сърдито глава). Какво ли – какво!
Дядо Милко (продължава, към Дончо). Кое име носиш? Дядо ти ни е довел тука от полето, закътал ни е родът – сега искаме неговото дело да закрепим с черква, ти си дошъл да се биеш!
Драган (също продължава, обърнат към Рада). Таквизи като тебе, дето са само за свади – едно време им мятаха черната качулка на главата, че – в манастиря.
Стойко (зидар, хванал вече да побелява, все припрян без шише ракия в пояс не ходи). В манастиря! Там им е мястото!
Драган. Няма тука цял род да си остави черк вата за твоите черни очи!
Герги (хванал вече да побелява зидар, като дърпа Драгана). Остави я, уста Драгане. За тази! За черните и очи! Да не бяха се яли за нея, от отзарана да сме покрили и забравили.
Драган (към Рада). Какво ме гледаш!
Христо (като се изпречва между Драгана и Гергя и Рада). Чакайте! Вий какво имате с нея. Ако ще се разправяте, с мене се разправяйте! Мен не ме е страх от разправии. Не съм болярски син – да ми падне честта! Какво връхлитате връх нея!
Драган. Тъй? Аз зная, че ти за разправии пей даваш… За тях от отзарана десет пъти си пресичаме работата.
Христо. Да не сте я пресичали! Кой ви е карал?
Драган. Да останем на твойта – и вяра, и черква ний ще зарежим.
Христо. Все с вашата вяра и тази черква!
Драган. Защо? – Защото той щял да земе богата мома и за нея – нова черква.
Михо (средня пора зидар, малко муден, с черна жалейка на калпак. Към Христа). Туй-то! Нашата вяра и черква – че тя не е ли твоя?
Христо. Не ми трябате ни вий, ни черквата ви. Една дупка изровихте там – проглушихте с нея света.
Драган (извръща се по-скоро към майстор Браина). Ела сега, майсторе. Като му даваше все мегдан, ела да го чуеш. Защото не сме му уйдисали на ума, черква за него и за хаджи Славовата да дигнем, не рачи нищо да чуй!
Христо (не иска да знай). Като доде! – Ха, да чуе! Ще ме уплатите!
Майстор