Ljuleka mi zamirisa. Ivan Vazov

поласкал

      и плътен кат метал,

      стихът се лей, примира

      из неговата лира.

      кат слънчов ясна ден,

      кат истина проста,

      чаровна, като блен —

      на нощни бденья госта —

      речта му, плам свещен,

      душите взима в плен.

      При майка ми

      Цветя днес нови посадихме

      въз твоя гробец, майко, тих

      и пак сълзи над теб ронихме

      и дълго аз се пак молих.

      Видях те пак пред мене жива,

      видях ти обичния лик,

      душа ми как се с твойта слива

      усетих в тоз печален миг;

      усетих как и ти скърбеше