Магдалина
Магдалина, Магдалина!
О, как времето бега —
двайсетата ми година!
Спомням глухата градина,
Ясно виждам я сега.
(Магдалина, Магдалина!)
И смокинята листната
там израсла край зидът,
кой делеше ни сърцата,
спомням си я всякой път,
колчем спомням времената.
(Магдалина, Магдалина!)
Ах, веднъж ли, дваж ли аз,
лек, покачвах се по нея,
та да видя в същий час
над зида главица малка
с поглед светъл на русалка?
(Магдалина, Магдалина!)
Как пленително-плахливо
тя озърташе се там,
как лицето й бе красиво,
цветенцето миризливо
кат пресягах да и дам!
(Магдалина, Магдалина!)
Срещи крадени любовни
на души, очи, лица,
речи, погледи гальовни,
сладки мигове чаровни
за разтупани сърца!
(Магдалина, Магдалина!)
Смоквата и днеска трай,
трай и глухата градина,
но де фръкна оня май —
двайсетата ми година?
И ти вече си замина.
(Магдалина, Магдалина!)
Галбица не видяла
Галбица не видяла,
от обич не съгряна,
тя вехне потъмняла
там някъде в балкана.
Мома видях я ази
пленителна и проста —
съдбата сведе нази
(години има доста).
Дете прекрасно, мило —
трендафил росен в младост —
душа едвам разкрило
за слънчице и радост…
„Бъди честит!“ – тогава
сърце мълвеше ниско;
аз рекох – „Искам слава“
А щастьето бе близко.
Тъй близко и възможно —
но ази го пропуснах,
за друг кумир тревожно,
в житейский бой се впуснах.
И днес, един, копнея,
за оня час мечтая…
А славата? От нея
пелина само зная.
И тя в неволи клети,
горкичката, повяна,
тя, нявгашното цвете,
най-красното в балкана,
участье не срещнала,
чело навела ниско,
за щастье ожедняла,
а то така бе близко!
Когато…
Когато в мен нещо въздиша,
когато в мен нещо премира,
то болката аз да залиша
запявам на моята лира.
Когато душа ми прелива
от радост – ох, как е туй рядко! —
пак моята лира звънлива
тълкува душата ми сладко.
Когато смут черен бунтува
душа ми в световната битва,
тогава се песен не чува,
понявгаш се чува молитва.
Поет
Душа му – храм на химни,
на образи, мечти —
гори, не се пести:
в веявиците зимни
и в майски красоти
раздава