разбудените псета бясно
разлаяха се в тишината,
на Витоша гърбът по-ясно
рисува се във небесата.
Здрач иде, сипва се зората.
И аз да стана пак да пиша.
Звънтят в душа ми стиховете,
по-ран от птички в клоновете,
денят ще трябва да здравиша
и песните, в съня зачети,
ще стана аз да ги напиша.
Nocturno на Шопена
Пианото екна и пее
под нейните пръсти – за радост
неземна, за обич и младост,
душата възнася, лелее,
с чаровна упойва я сладост —
пианото пее.
Пианото тихичко стене,
примира в мелодии страстни,
говори за тайно копненье,
събужда с въздишки си властни
в душата страданья безгласни —
пианото стене.
Пианото сякаш че плаче
със сълзи за дни отлетели,
за радости златни, умрели,
душата ридай кат сираче
пред гроби свети, запустели —
пианото плаче.
Струни
За тихи песни бяха нагласени,
о лиро, твойте струни – да въздишат,
да тръпнат от зефир, кой в листи стене,
да леят звукове, що нега дишат;
за тихи песни бяха твойте струни
изопнати, о лиро, за копнежи,
за блянове… но тя живя в фъртуни,
но ти трептя под бури и гърмежи.
И заеча и ти в пориви страстни,
превърна се в тръба, що свири в битви…
А бе създадена за песни ясни,
за нежни стонове и за молитви.
Люлека ми замириса
Из съседната градина
люлека ми замириса.
Ум далеч назад замина
и сърцето ми болно сви са:
върнах се в цветуща младост,
сетих трепети и сладост.
Люлека ми замириса.
Сетих всичко, що веч няма,
дето бе и вече скри са:
ний разхождахме се двама
(как душа ми се униса!)
в майска нощ в градина млада
под небесната лампада.
Люлека ми замириса.
Колко думи страстни, нежни
(ах, сърце ми сладко сви са!)
там при картопите снежни!
А зефирът заразниса
мирис люлеков над нази —
от любовен дъх талази.
Люлека ми замириса.
Дълго ходяхме двамина
из заспалата градина.
Моята душа упи са
на живота с аромата,
лунният светлик изписа
сенките ни по земята.
Люлека ми замириса.
Звездна нощ
Звездна нощ. Светът замрял е.
Спи великата природа
и живота сякаш спрял е
по земята и на свода.
Не, живота продължава,
тайнствений живот природен —
мъртъв ли е, щом не шава,
океан велик, безброден?
Нещо