Но той излезе, без да обади подобно грозно нещо, поклони се почтително и клекна зад долапа, който го скри от очите на събранието.
Настана гробно мълчание.
След двайсетина секунди – не повече – лицеподражателят се изправи съвсем с друго лице, с английска звънецоподобна шапка, в английска униформа от сив плат-хаки, и произнесе.
– Генерал Уайт!
Наистина приликата беше поразителна. Ние гледахме пред себе си упорития бранител на Ледисмит, също такъв, какъвто го знаехме от илюстрациите, с неговото сухо, уморено, аристократическо лице.
Генерал Уайт постоя мълком, поздравявайки по военному присъствуващите, и се скри зад долапа.
Тая сцена се извърши при дълбоко, студено мълчание на публиката; после настана глух шептеж по масите, сякаш беше изпратен из салона някой неприятен гост.
Минаха се пак около двайсетина секунди. Показа се иззад долапа генералът Френч, със същата сполука и със същия хладен прием; после прославеният по пораженията си генерал Булер, посрещнат с присмехулни, недоброжелателни погледи; после – фелдмаршал Робертс, със сухо, горчиво, старческо лице, с побелели наежени мустаци, гледайки сурово на публиката, която също го гледаше сурово и мълчаливо.
Фелдмаршал Робертс се скри.
– Кой ще излезе сега? – питаха по масите.
П… се завзира в обявлението, за да види чий ред беше. Но той се извърна към сцената, защото там пак излезе някой.
Там се бе изправил един стар господин в чер редингот, с цвете отляво на гърдите, с очило на дясно око. Той стоеше в едно безочливо, гордо положение.
– Чемберлен! – произнесе изкусникът.
– Чемберлен! Чемберлен! – раздадоха се очудени враждебни шептения. Приликата беше пълна, непогрешима. Чемберлен стоя няколко секунди неподвижно, вторачен в публиката, без да й се поклони. Ней се стори, че я гледаше надменно, презрително.
П… възмутен, опулил страшно очи с изражение на умраза, изсъска високо.
Това изсъскване беше една електрическа искра в препълнената с ненавист атмосфера. От много маси се обадиха нови изсъсквания, размесени с остри изсвирквания.
Решително, нашият другар беше камертонът в тая музика на душевните чувства на събранието.
Лицеподражателят се скри, очевидно смутен от това враждебно изявление, не знаейки добре на какво се дължи: на личността на Чемберлена или на лошото й възпроизвеждане.
– Ядоса ме страшно тоя Шейлок – каза П…, като зафърли злобно цигарото си.
– Но защо изсъскахте? Артистът вероятно зе върху себе си това – каза госпожата усмихнато.
– Не се удържах, пардон. Па и той можеше да не гледа тъй високомерно. Срамота, че е французин!…
– Моля, не повтаряйте вече манифестациите на чувствата си по такъв шумен начин: всичката публика обърна очи към нас – забеляза му другарят ми.
– Как ми стана неловко! – думаше госпожата.
– Госпожо,