Videno i chuto. Ivan Vazov. Читать онлайн. Newlib. NEWLIB.NET

Автор: Ivan Vazov
Издательство: Public Domain
Серия:
Жанр произведения: Зарубежная классика
Год издания: 0
isbn:
Скачать книгу
Йоцо по тропането на чизмите позна, че е той, българският паша, па свали шапката.

      Чиновникът видя пред себе си един белобрад старец, но със здрав още изглед, с едро, почерняло, грубо лице, с окъсан безрамник и с чешири, увити с връв. Цялото му тяло се тресеше. Той стоеше в смирено положение, с наведена беловласа глава.

      – Какво има, дядо? – попита началникът приветливо.

      Старецът вдигна глава, обърна към него безжизнените си очи, които не се движеха. Само мишците на едрото му лице нервно затрапераха.

      – Ваша милост ли си, синко?

      – Аз съм, дядо.

      – Пашата ли?

      – Той, същият – каза началникът усмихнат.

      Дядо Йоцо приближи към него, премести си шапката под лявата мишница, взе му ръката, побара сукнения ръкав; похвана медните копчета на гърдите му и екселбантите; попипа с трепетна ръка сребърните плетени еполети на раменете му, па се подигна, та ги целуна.

      – Господи, видох! – продума старецът, който се прекръсти, па си изтри с ръкава сълзите, що бликнаха из мъртвите му очи.

      Па се поклони ниско и рече:

      – Сега прощавай, синко, че ти направих труд! – И тупайки с тояжката, гологлав, излезе.

* * *

      После настанаха за него пак еднообразни, безпросветни дни; пак дълбокият мрак на слепотата, в който светеше със зарист блясък като ясна звезда в тъмна нощ само това видение – българският началник-паша! Чинеше се на стареца, че той пръв път след пет години бе прогледнал за един миг и видял "българското" – една лучица от "българското" – и се беше напълно уверил, че няма турци вече и е настанала слободия по света.

      Освен тоя случай всичко друго си беше, както и по-напред: той пак срещаше в кръчмата същите селяни, слушаше същите крамоли и глъчки. Животът наоколо продължаваше да шуми еднакъв със своите неволи, трудове, дребни борби, без сам да вземе в тях участие, чужди за него и чужденец за тях. Една радостчица само му оставаше и му облажаваше тъмния живот: съзнанието, че България е свободна. И като внимаваше понякога на местните вражди и гонения, той се чудеше как тия хора си тровят живота, когато трябва да бъдат все весели и да се радват, че е българско и слободия. Та те имат очи: трябваше да бъдат честити!

      "Ще рече човек, че те са слепци, а аз гледам" – мислеше си той.

      И той сядаше под церовете, слушаше как долу шуми Искърът, мислейки, че той пътува отдалеко и е видял много по-големи работи, и се радваше. И времето минаваше.

* * *

      Един ден дядовото Йоцово сърце се разигра от ново вълнение. Дойде си в отпуск за Великден едничкият войник от селцето.

      – Ами как дойде? С войнишки дрехи? – пита развълнуван дядо Йоцо.

      – Във войнишки дрехи – отговарят му.

      – И с калъчка?

      – Да чуеш само как звънти, дядо Йоце!

      Тича старецът при Кольовия син:

      – Брей, юнако, тука ли си бре?…

      – Какво дириш, Йоцо? – пита старият Кольо.

      – Де аскерлият, да го видя?

      Кольо извика сина си да го види дядо Йоцо и се усмихна самодоволно. Войникът излезе.

      Старецът го усеща по сабята, която чатка по