И дядо Йоцо плъзнеше в незнание за световните събития в ненарушимия покой на селцето си.
Той падаше полека-лека в безучастна апатия към всичко, що го заобикаляше, в едно незлобиво състояние, близо до старческо полишване. По цели часове и дни стоеше под сянката на церовете замислен, с поглед умрял, безцелно вторачен в пространството, вслушвайки се в глухия шум на Искъра.
Изглеждаше, че нищо ново отвън няма вече да дойде да изтръгне душата му от това бавно и тихо умиране.
Това се случи обаче.
Разнесе се слух, че ще прокарват железен път из клисурата на Искъра: инженери вече мерили там. Тоя слух стигна и до ушите на дяда Йоца и разтресе като с чук душевната му летаргия. Събуди се в дълбочините на паметта му един заспал отколешен спомен: той бе слушал в младини от един врачански чорбаджия, чорбаджи Мано, как паши и големци и френски мендизи казвали, че железница не е край да мине из устието; че милиони и милиони да се похарчат – нахалост е…
– Как? Българска железница?…
Той не искаше да повярва. Железница?… Из това устие, из тия стръмни места, дето кон не намираше място да закрепи копитата си по канарите? Дето кози крак мъчно се задържаше по стените?…
– Една голяма царщина не се нае, та ние ли?
Но слухът упорствуваше, продължаваше да смущава въображението на слепия старец; той даде работа на ума му – по всичко друго останал в състояние на детска незлобивост.
Но обадиха му един ден, че се захваща направата на железницата из устието. Селяните се наемаха за работници и слазяха долу при Искъра.
Удиви се старецът.
– Види се, намериха се някъде още по-учудени инженери – свят голям… Френци ли са пак?
Казаха му, че са българи.
Смая се старецът.
– Как, наши? Български инженери! Дето паши и учени френци казваха, че не може! Та сме имали по-учени хора ние?… Ами милионите у хилядите милиони дето казваше чорбаджи Мано?…
– И милионите си имаме… Който си има брада, има си и гребен!…
Изпълни се душата на дяда Йоца с възхищение. И войска, и паши, и топове, и княз, и учени хора, и милиони, и чудосии над чудосиите!
Сега "българското" му се представи нещо велико, могъществено, необятно… Неговият убоги умне можеше да побере всичкото това величие. Досега символите на "българското" се изразяваха за него само в еполетите на околийския началник и в сабята на войника, които бе попипал и целувал; сега то го поразяваше, смайваше със силата си и пълнеше с гордост душата му, българска ръка сечеше планините, българският ум измисляше работи, да се чуди и мае човек!
Де сега Мана чорбаджи, да видим какво ще каже?
Когато чу първите пукоти на канарите, които се строполяваха долу от мините, той си отри с ръкав очите, защото се просълзиха.
Оттогава неговот любимо място за стоене беше скалата на петдесетина крачки