Обърнах се рязко и се смесих с тълпата, която се стичаше надолу по стръмните улици. Опитвах се да вървя бързо, но без да привличам внимание, да прикрия треперенето на ръцете си и паниката, която заплашваше да ме парализира. Всеки случаен поглед ми се струваше подозрителен, всеки вик на търговец – насочен към мен. Боляринът Стефан нямаше да ме остави да се измъкна. Знаеше, че знам твърде много.
Минах покрай познати улици, но не смеех да се насоча към дома. Къщата на баща ми със сигурност вече беше под наблюдение. Манастирът на отец Йоан също не беше сигурен вариант – прекалено очевидно убежище. Къде да отида? Мислите ми препускаха хаотично.
Докато бързах по една тясна уличка, хвърлих поглед назад. Сърцето ми се сви. Двама мъже с груби лица и дрехи на дворцови стражи вървяха бързо след мен, оглеждайки се настойчиво. Не беше случайно. Преследваха ме.
Завих рязко зад ъгъла, почти се блъснах в сергия със зеленчуци и се втурнах по друга, още по-тясна уличка, която водеше към по-бедните квартали на града. Тичах, без да гледам къде стъпвам, спъвайки се по неравния калдъръм, дробовете ми горяха. Чувах тежките стъпки на преследвачите си зад мен, те се приближаваха.
Задъхана и отчаяна, аз се шмугнах в сянката на една порутена стена, надявайки се да остана незабелязана поне за миг. Точно тогава една силна ръка ме сграбчи за лакътя и ме дръпна рязко в тясната пролука между две сгради. Изпищях от изненада и страх, готова да се боря.
"Тихо! Искам да ти помогна." Гласът беше млад, но твърд и спокоен.
В полумрака различих лицето на млад мъж, облечен в проста кожена ризница, но с оръжие на кръста. Беше висок и строен, с решителен поглед. Спомних си смътно, че го бях виждала сред стражите в двореца, но той не беше от тези, които ме извлякоха навън.
"Кой си ти?" прошепнах аз, все още недоверчива.
"Казвам се Калоян," отвърна той бързо. "Бях на служба в параклиса тази сутрин. Видях какво се случи. Видях и лицето на болярина Стефан. Знам, че казваш истината, а те искат да те накарат да замълчиш."
Чухме гласовете на преследвачите ми да се приближават. "Търсете я! Трябва да е наблизо!"
"Нямаме време," каза Калоян. "Познавам града добре. Последвай ме и не вдигай шум."
Той ме поведе през лабиринт от задни дворове, тесни проходи и тъмни алеи, движейки се бързо и безшумно. Усещах сигурността в движенията му, познаването на всеки камък и сянка. Доверих му се, нямах друг избор.
Стигнахме до участък от крепостната стена, който изглеждаше по-нисък и по-зле поддържан. Калоян огледа внимателно околността.
"Това е най-слабото място," прошепна той. "Често го използват контрабандисти. Ще трябва да се покатерим."
С негова помощ успях да се изкача по грубите камъни. От другата страна беше стръмен склон, покрит с храсти. Спуснахме се бързо, драскайки ръцете и дрехите си, но без да спираме, докато не достигнахме гъстата гора, която обграждаше Търновград.
Продължихме да вървим навътре в гората, докато звуците на града не заглъхнаха напълно. Спряхме едва когато