Още преди първите лъчи на слънцето да докоснат Търновград, аз взех решение. Не можехме да чакаме баща ми да разшифрова всяка буква. Времето изтичаше, а опасността растеше с всеки изминал час. Трябваше да предупредя царя. Веднага.
Отец Йоан, макар и с видима тревога в очите, подкрепи решението ми. "Действай смело, Ирина," каза той, докато ми даваше малък, запечатан с восък свитък. "Това писмо е от мен до игумена на дворцовия параклис. Той е наш доверен човек. Покажи му го, може би ще успее да ти помогне да стигнеш до царя. Но бъди нащрек. Дворецът е като змийско гнездо – красив отвън, но пълен с отровни създания."
Отново облякох най-семплите си дрехи, скрих писмото на отец Йоан в пояса си и се отправих към Царевец. Този път не се качих на стените, за да се любувам на гледката, а се насочих към главната порта на царския дворец. Сърцето ми биеше лудо в гърдите, а дланите ми бяха влажни. Стражите ме изгледаха подозрително.
"Коя си ти и какво търсиш тук?" изръмжа един от тях, едър мъж с белег на бузата.
"Аз съм Ирина, дъщеря на болярина Радослав," отвърнах, опитвайки се гласът ми да не трепери. "Нося важно съобщение за игумена на дворцовия параклис."
Стражът се поколеба за миг, оглеждайки ме от глава до пети. Името на баща ми явно имаше някаква тежест. Той измърмори нещо на другия страж и ми направи знак да мина.
Вътрешният двор на двореца беше шумен и оживен. Боляри в скъпи одежди, обсипани със злато, се разхождаха важно, следвани от свитите си. Слуги тичаха напред-назад, изпълнявайки заповеди. Въздухът беше изпълнен със смях, клюки и тихи, заговорнически шепоти. Красотата и разкошът бяха навсякъде, но аз усещах студеното дихание на интригата. Всеки поглед ми се струваше подозрителен, всяка усмивка – фалшива.
Намерих параклиса и показах писмото на игумена – възрастен мъж с добри, но уморени очи. Той го прочете внимателно, след което ме изгледа със съчувствие и тревога.
"Дъще моя," каза той тихо. "Това, което искаш, е много опасно. Царят е заобиколен от хора, които не му мислят доброто. Да стигнеш до него е почти невъзможно, а да му предадеш такова съобщение… рискуваш живота си."
"Знам, отче," отвърнах аз. "Но трябва да опитам. Дългът ми към България го изисква."
Игуменът въздъхна. "Ще направя каквото мога. Царят ще присъства на утрешната утринна служба. Може би тогава ще имаш възможност да се приближиш до него. Но бъди изключително внимателна."
Прекарах нощта в малка килия до параклиса, почти не мигнах. На сутринта, облечена в най-хубавата си, макар и скромна рокля, аз се присъединих към множеството, събрало се за службата. Царят беше там, седнал на своя трон, заобиколен от най-близките си съветници. Лицето му беше бледо и измъчено. Виждаше се, че тежестта на управлението и интригите го съсипват.
По време на службата търсех възможност да се приближа. Сърцето ми биеше до пръсване. Забелязах един от съветниците на царя – боляринът Стефан, известен със своята алчност и безскрупулност. Той ме гледаше втренчено, с ледена усмивка на лицето. Усетих как кръвта замръзва във вените