Още не беше утихнал звънът от чашите с шампанско в чест на знаменателното събитие, когато пред учените се изправи сянката на ново предизвикателство. Предвижданията за броя на гените в човешкия геном далеч не се оправдаха. Оказа се, че те са около три пъти по-малко от очакваните – едва около 30 000. Изключителен смут в научните среди предизвика фактът, че генетичният код на едноклетъчния организъм – амебата, се оказа около 200 пъти по-дълъг от този на човека! Грешка или нова, невероятна загадка? А може би при по-сложните организми ДНК е по-компактна? Тогава защо геномът на дрождите е двеста пъти по-кратък от човешкия? Въпросите бяха много повече от разумните отговори.
Обяснението на този невероятен феномен все пак беше намерено. И то е, че висшите организми са способни от една генетична схема, кодирана в молекулата на ДНК, да синтезират множество варианти на протеини. Т.е., използвайки компютърната терминология, човешката ДНК представлява хардуер, който някакъв скрит софтуер използва, за да създаде това невероятно творение – човешкия организъм, със сини, зелени или кафяви очи, руси или черни коси, обаятелна или не дотам фигура, тъмна или светла кожа, висок или нисък ръст, болнав или с цветущо здраве до дълбока старост и т.н. и т.н. Така в биологията се роди една нова наука със спиращи дъха переспективи, докосваща се плътно до гениалния замисъл на Твореца, която получи респектиращото название епигенетика, т.е. надгенетика („επi” на гръцки – над, свръх).
Епигенетиката дава отговор на трудния въпрос защо човекът се различава тъй много от шимпанзето, въпреки че неговият геном (генетичният код в ДНК) на 98,7% съвпада с човешкия. Очевидно различията в „софтуера” на двата организма са огромни. В интерес на истината терминът „епигенетика” е предложен от английския биолог Конрад Уодингтън в далечната 1942г. – доста преди окончателното разкриване на химическата природа на гените и строежа на ДНК. Интуитивно идеите на тази най-нова наука с невероятно бъдеще прозират в редица изследвания през втората половина на миналия век.
Първата Нобелова награда в тази област обаче е връчена едва през 2006г. Нейни носители са американските учени Андрю Файър и Крейг Мело. Основополагаща идея в епигенетиката е, че голяма част от гените в човешката ДНК „работят” непостоянно и тяхното включване (експресия) зависи от действието на редица външни фактори. Т.е. генетичната информация, която наследяваме от родителите си, не е присъда, която получаваме при раждането си, а през нашия живот тя може да се „разчете” по най-различен начин. За този прочит съществено влияние оказват факторите, действащи върху организма на майка ни по време на бременността ѝ, екологичното състояние на средата, която обитаваме, начинът ни на живот (хранителен режим, емоционални преживявания, вредни навици) и пр.
Иначе казано в човешкия организъм действат т.нар. епигенетични превключватели, които са в състояние да накарат да „замълчат” определени