много за идеологии, учения и миросъзерцания – и струва ми се, никъде другаде не се наблюдава такова поразително отсъствие на практически смисъл.» (пак там:.10) Влиянията от немската култура, макар и да не смята за
«толкова дълбоки», Б. Пенев поставя на второ място, с немската «
предметност», «
добросъвестност» и «
глъбина на мисълта», но и със своята затвореност, антисоциалност,
«ограничен индивидуализъм», отчуждение и догматизъм. Като съвсем друг образец е определена Франция, страна със «социален инстинкт», светска, солидарна, общителна,
«висша школа на вкуса», но и с крайностите на
«самодоволната френска трезвеност и позитивност». Анализът завършва със съжалението за нашата откъснатост от Англия, като противовес на изброените три основни източника на влияние, характерни с настройката си за поставяне на индивида под някаква форма на ирационална власт. Авторът формулира загубата от липсата на допир с англо- саксонския манталитет и мироглед, с парадигмата на английската модерност, базирана върху свободното, активно и практично индивидуално начало във всяка проява, било то в социален, икономически или културен аспект:
«Един ден ще разберем колко много сме загубили поради тая отдалеченост, не само географическа, от Англия. Дух на свобода и дейност – това е характеристиката на англичанина. Прям, независим, дирещ опора в собствената си съвест, в личното си убеждение, той е чужд на стадни увлечения. Прониква в обстоятелствата с еластичния си ум, нагажда се лесно към условията – не теоретизира много и не се губи в отвлечености. Алогичен по природа, той е противоположност на руския и немския догматизъм. Прекланя се пред опитното познание, стреми се към достижимото.» (пак там: 19)
Маркираните предпоставки, макар и твърде схематично представени, са един ракурс, едно скициране на събитията (което със сигурност е изпълнимо и в много други варианти), върху чиято основа е възможно синтезиране на явленията и вникване в конкретния характер на културните процеси. Това са измеримите стойности, пътечката, по която се разбягват бегачите, стимулите, спрямо които се формулира съдържание, предизвикващо лични интерпретации и съответстващото им разнообразие от реакции. Художествените явления не са статично измерима даденост, те са прояви на интелектуална активност, която никога не спира, те са интерпретацията и съответстващата й реакция, която от своя страна се преобразува в нов, вторичен стимул – формиращ свои съдържания, интерпретации и реакции по една възходяща и непредвидима спирала. Модернизмът и авангардизмът, които моделираме в най-горния край на тази спирала, с всичките си форми, намерения и прояви доказват още веднъж може би най-известната фраза на Хераклит, че “ не можеш да пресечеш една и съща река два пъти!», което значи, че сложиш ли крака си в реката, след което го извадиш и веднага пак го сложиш, не само реката вече се е променила, но и твоят крак е различен.
