Георги. Дано и ний някога да сме били млади…
Дядо Милко (ги пресича). Стига сега! Стари, не отивайте по ума на младите. Вървете да довършите каквото сме захванали.
Герги (дърпа Драгана). Остави ги, уста Драгане. Остави – нали видиш.
Драган (със сдържан гняв). Ще ги оставя! Ама помнете ми приказката. Дядо Милко, и ти я помни. Само тука темел черква няма да хване.
Христо (като махва нехайно). А-ах, тя твойта приказка!…
Драган. Нали са тези ежби между нас, зидарите, нали е тази хаджи Славовата в селото… По-напред кърджалиите я събориха – в други ден субаша ще доде и ще ни накара сами да я съборим!
Стойко. Сами я градиме, сами ще я съборим.
Майстор Брайно. Ушите ми слин хванаха от тези прокоби. Ще градим ли, ще събаряме ли: там ще видим. Хайде сега!
Зидарите тръгват след майстора.
Драган. Ще видиш!
Майстор Брайно (натъртено). Дигайте чуковете и всеки на работата си.
Драган. Аз ще си отида на работата.
Христо (след Драгана). Много ти здраве. Ако я събориш, по-хубава ще ти дигна!
Дончо (като се извръща и го смярва с очи). Ще дигнеш!
Дядо Милко (спира се при Христа). Стига и ти като рак на бързей си се запъвал. Гръмна ми главата все твойте да разправям. Пълни си котела – за варта там трябва вода! (Към Рада.) Пък тебе – тия дни да те не виждам из село! Чуваш ли? Сета не ни е до сватби, ни до сватовства. Да си изкараме черквата.
Дядо Милко и селяните завиват към село.
По-старият селянин. (на тръгване, поклатвайки глава). Млади, млади – и не мислят биля!…
Христо и Рада остават сами на чучура. След малко мълчание.
Рада Защо беше сега тази врява?
Христо. Защо!
Рада Остави го да си върви. Какво ще се залавяш с него…
Христо. Пред очите ми, да ти земе китката – да го оставя!
Рада Ами, да не бях го оставила, щеше да я земе!
Христо. А-а, тъй ли? Кога си му дала сама – кажи ми!
Рада Хвана се сега за приказка, дръж!
Христо. Кажи ми. Ами – да зная. Без малко щях да ти претрепя изгорника.
Рада Изгорник!
Христо. Какво не му харесваш?
Рада Харесвам го! Как не…
Христо. Тъкмо прилика. Къщите ви една до друга – знайте се от малки. По двор да ходи да те гледа, в къщи да стои да те слуша. Надвечер пък ела го причакай на чучура, сама да му затъкнеш китка на ухото. Любов тъй, на – наготово.
Рада Ти като не се дочакваш…
Христо. Защо съм аз!
Рада Каква китка ще остане за теб.
Христо. За мен какво е останало, че и китка!
Рада Напълни си котела, иди се заплесни там – черквата със свод ли да е, без свод ли – пък ела по късна вечеря: може и за тебе да артиса някоя.
Христо. Е тъй. Аз не мога да се меря с вас. За мене каквото артиса.
Рада Хайде като празна воденица – карай сега!
Христо.