През страстната неделя повиках Петка за някои поправки в къщата ми. Той ми се видя осърнал някак и мълчалив. Първата ми дума беше да попитам, има ли известие от брата си.
– Имаме – каза той сухо, като плещеше с вар по изкъртеното място на стената.
– Ще замине по Гергьовден, нали?
– Той замина веке, господине.
– Как? – извиках аз очудено.
Петко спря работата и пофана си машинално шапката:
– Замина за другия свят.
– Умря бай Наум! – извиках в страх.
– Убиха го.
И той ми разказа просто, че преди месец, като се връщал от Битоля, дето имал някаква работа, бил опушнат от арнаути на пътя.
– Защо му беше да дохожда в нашата проклета земя – довърши той и сълзи измокриха очите му. Па се пак извърна да работи.
Аз не можах да кажа нищо, аз само гледах прехласнат в няма скръб Петка, като лепеше, и чак сега забележих ивицата креп около шапката му.
София, април 1900
Първите дни на свободата
Спомени
На 15 юни 1877 год. руските войски преминаха победоносно Дунава при Свищов. Десетина дена подир това княз Черкаски повика членовете на разтурения букурещки комитет в квартирата си. Той квартируваше в една проста къща, затънтена в един отдалечен край на румънската столица. Беше ужасна жега. Князът излезе на пруста по жилетка и с разгърдена риза. Той беше пълен човек с червендалесто, здраво, хубаво лице, с енергически поглед и нервна реч. Приемът беше студен, даже суров. Черкаски ни обяви, че ни вика да ни проводи като "преводчици" при разните руски корпуси в България, и натъртено ни внуши, че за нашето поведение там ще се следи…
Стефан Стамболов се обади обиден:
– Аз не ща служба!
– Добре, вие ще бъдете под надзор!
– Аз се записах в опълчението – обади се Олимпий Панов.
Князът климна и си влезе в стаята.
На другия ден аз тръгнах за Свищов, преводчик не при корпус, а при губернатора на "Свищовския санджак". Види се, князът ме намери много миролюбив и хрисим човек, та ме тури по-далеко от писъка на куршумите… В Зимниче стигнахме при една нетърпима жега и на сутринта минахме Дунава с лодка. Между другарите ми беше и Олимпий Панов, който отиваше да стигне опълченците. Помня с какъв възторг приближавахме освободения Свищов; ние пиехме с кривачи мътна вода от Дунава, "свободната вода" на Дунава, както казвахме.
Найден Геров, новоназначеният губернатор на "Свищовски санджак", пристигна след няколко дена и аз с другите съслуживци му се представихме. Запознат вече с руската литература още от шестнайсетата си година, аз се мислех предопределен от самата съдба за службата преводчик. Но Геров се хвана за косите, когато при опита видя моя руски език, който се не срещаше в никоя руска граматика,